Вчера гледах „Лазар и Исус“.  Отидох с доста смесени чувства. Исках да го видя основно заради шума, който се вдигна около него. Първо поради протестите на църквата срещу реализацията в Пловдивския театър, а после и заради количеството награди и похвали, които натрупа.

Никога не съм била запалена по спектаклите на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Въпреки че оценявам работата им с актьорите. Но по-голямата част от проектите им са силно ориентирани към фестивалната публика в чужбина. Също така последните им програми по Достоевски, Толстой, Цветаева и Стриндберг оставиха у мен твърде мрачни и тягостни усещания.

Намеренията ми бяха да изгледам 15-20 минути и след това да пия бири в „Лавандула“. Но просто не можах да си тръгна. Изгледах „Лазар и Исус“ на един дъх. Без да откъсна поглед от сцената. Без да си погледна часовника нито веднъж. След това си говорихме с Люси, че цветовете в спектакъла изглеждат като картина на холандски майстор. Май трябва отново да прочета „Антихрист“.