Стана вече седмица откакто калните ми обувки стоят непочистени на балкона. Сърце не ми дава да ги измия, защото това е единственият ми материален спомен от концерта на Nine Inch Nails в Будапеща. Като изключим несполучливите снимки, разбира се. Ще си спестя подробностите около пътуването и тричасовото висене на унгарската граница. Което всъщност не беше толкова досадно. Имах възможност да наблюдавам как хора от различни националности приемат чакането.

Будапеща ни посрещна с обилен дъжд, което веднага охлади и моето настроение. Но този път съм lucky girl и докато се мотаем из метрото, небето се проясни. Откакто гледах филма „Контрол“ се чувствам малко неспокойна в метрото на Будапеща, но пък от друга страна започнах да възприемам хората, които проверяват билетите почти като човешки същества.

На Sziget всичко е мокро и кално и аз успявам да се озова в центъра на огромна локва още преди да съм прочела транспаранта „Добре дошли!“. Влизаме точно за концерта на The Hives, които се оказват пълни досадници и ги зарязваме след около половин час.

Следват най-дългите два часа в живота ми. Правим пълна обиколка на фестивалните забележителности, като междувременно се снабдявам с гащи на зайци и червена чанта с овца. И всичко това придружено с постоянния въпрос „Колко е часът?“. Не срещаме никъде Трент Резнър, но не съм и мислила, че ще го видя да шляпа доволно в калта.

Няма да правя репортаж от концерта. Получих всичко, за което отидох. Малко съм сърдита, че не изсвириха моята най-любима песен Sin, но им прощавам заради неочаквания и покъртителен финал с Hurt.

Тук е моментът да призная, че винаги съм се раздвоявала в любовта си към Depeche Mode и Nine Inch Nails. Но сега смело мога да заявя, че докато привързаността ми към първите е някак семейно -традиционна, връзката ми с Трент Резнър продължава да е толкова страстна и изненадваща както и преди 13 години.