Това са нещата, които ме развълнуваха през /почти/ изминалата година.

Албуми:

1. The Verve – „Forth“

2. Nine Inch Nails – „Ghosts I-IV“ and „The Slip“

3. Brett Anderson – „Wilderness“

4. The Killers – „Day And Age“

5. Bloc Party – „Intimacy“

6. Ladytron – „Velocifero“

7. Portishead – „Third“

Концерти:

1. The Killers

2. Sex Pistols

3. Punish Yourself

4. REM

5. Kaiser Chiefs

Театрални постановки:

1. „Калигула“, реж. Явор Гърдев

2. „Малка пиеса за детска стая“, реж. Галин Стоев

3. „Лазар и Исус“, реж. Иван Добчев

4. „Възгледите на един учител за народното творчество“, моноспектакъл на Камен Донев

5. „Шведска защита“, реж. Бина Харалампиева

Преди няколко дни прочетох „Me And Mr. Darsу“ на Александра Потър и установих, че съм ходещо клише на героиня от чиклит роман, защото :

- една от любимите ми книги е „Гордост и предразсъдъци“

- харесвам „The Killers“

- падам си по Джак от „Изгубени“

Никога не е късно човек да научи някои нови неща са себе си.

Мнозина свързват Хърватска единствено с Дубровник и всички чудесни места по Адриатическото крайбрежие. Някои са минавали през Загреб на път за Италия. Но има и една друга част, която не е толкова лъскава, но също е прекрасна и гостоприемна. Малко снимки от Осиек.

Явор Гърдев спечели наградата „Сребърен Георги“ за режисура на филмовия фестивал в Москва.

Призът е за дебютния му филм „Дзифт“.

Ето един кратък разговор с него непосредствено преди да тръгне за руската столица.

Интервюто е публикувано в изданието за регионална култура и изкуства – А3.

Точно преди година бях тук. Сега съм вкъщи и пия зелен чай с ябълков сок пред лаптопа. Тъжно.

P.S. Кецовете са на Игор.

Вчера гледах „Лазар и Исус“.  Отидох с доста смесени чувства. Исках да го видя основно заради шума, който се вдигна около него. Първо поради протестите на църквата срещу реализацията в Пловдивския театър, а после и заради количеството награди и похвали, които натрупа.

Никога не съм била запалена по спектаклите на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Въпреки че оценявам работата им с актьорите. Но по-голямата част от проектите им са силно ориентирани към фестивалната публика в чужбина. Също така последните им програми по Достоевски, Толстой, Цветаева и Стриндберг оставиха у мен твърде мрачни и тягостни усещания.

Намеренията ми бяха да изгледам 15-20 минути и след това да пия бири в „Лавандула“. Но просто не можах да си тръгна. Изгледах „Лазар и Исус“ на един дъх. Без да откъсна поглед от сцената. Без да си погледна часовника нито веднъж. След това си говорихме с Люси, че цветовете в спектакъла изглеждат като картина на холандски майстор. Май трябва отново да прочета „Антихрист“.

От 12 години следя професионално Международния театрален фестивал Варненско лято. Винаги съм имала особени пристрастия към българската програма, въпреки чуждестранните гости, които с всяка изминала година стават все по-звездни. Предпочитанията ми към родните спектакли не се дължат на някаква патриотична привързаност, а на простия факт, че се играят на български.

Тази година обаче един спектакъл успя да разчупи традицията и да ме завладее изцяло, въпреки езиковите различия. Болката във врата от постоянното взиране в субтитрите не ми попречи да се потопя изцяло в атмосферата на Андромаха – постановка на френския театър Буф дю Нор. Това е второто гостуване на парижката трупа след Великият инквизитор на Питър Брук миналата година. Режисьор на Андромаха е британецът Деклан Донелан, който е познат на българските ценители с гастрола на театъра Чийк бай джаул през далечната 1981 г. За Донелан работата върху пиесата на Расин несъмнено е била удоволствие не само заради поканата от неговия кумир Питър Брук, но и поради сантиментални причини. За първи път режисьорът се сблъсква с текста на Расин още 15-годишен, по време на курса си по френски.

Основната идея на Донелан е да покаже цялата сила на емоцията, скрита зад една твърда класическа форма. Молбата му към актьорите е била да не обръщат внимание на формата на стиха, а да си задават въпроси за същността на героите.

„Деклан Донелан не прави режисура в традиционния смисъл и дори когато това се случва, той се извинява. Работата му е фиксирана изцяло върху актьорите – занимава го как актьорът използва пространството и въображението си. Неговата методология може да се изрази с изречението – аз няма да ви уча да играете, а ще се опитам да разбера какво ви пречи да играете“, разказва Кристоф Грегоар /в ролята на Пир/.

Персонажите са едни неуспели оратори. На сцената ги няма героите от Троянската война. Те са умрели или изчезнали. Присъстват само децата на героите и второстепенните персонажи.
„Изметохме и изхвърлихме от пиесата на Расин всичко, което беше твърде класическо. Всичко се превърна в нещо ново и непознато. Беше като някакъв взрив на сцената. Донелан искаше да изразим всичко грозно, цинично или дори перверзно в героите. Не случайно зрителите се шокираха и се питаха – това наистина ли е класическа трагедия?“, допълва актьорът Ксавие Боафие.

Варненци и гостите на театралния фест имаха възможността на видят 99-тото представление на Андромаха.

Никой не ме е питал, но аз да си кажа

Повечето хора, които ме познават, знаят, че съм болен фен на Агата Кристи. Прочела съм всичките и криминални романи и сборници с разкази, които са повече от 80. Винаги съм искала да пътешествам по нейните стъпки, да попадна в мистериозния свят от забутани английски селца и екзотични дестинации като Иран, Ирак и Сирия, или дори да погледна дивите и мрачни Балкани през нейните западно-европейски очи.

Първата спирка от този своеобразен трип, се оказа съвсем изненадващо – хърватското градче Винковци. Повечето ще се запитат каква е връзката с английската крими-кралица. На това място е извършено убийството в Ориент експрес. Разбира се, самата гара, далеч не е от времето на Агата Кристи, което малко ме разочарова. Сградата е в типичен за късния социализъм архитектурен стил, но за сметка на това е чиста и просторна.

Думата чист ме преследва по време на целия ми престой във Винковци. Няма значение дали говоря за централната улица, реката Босут, която минава през града, околоблоковите пространства или градския театър.

Въпреки че има около 30 хиляди жители, глобализацията не е пропуснала да бележи и Винковци. На скромното стъргало се редуват Benetton, Kenvelo, Gas, Puma и други световни брандове. По-любопитното е, че в близост до Градския музей, има цяла уличка само с книжарници. С Игор веднага нахълтахме с голямата кошница, но за съжаление книгите са доста скъпи в сравнение с България и Сърбия. Истинската шопинг треска обаче ни завладя на първата будка за вестници, която се оказа като пещерата на Али Баба за феновете на комикси. Напълнихме три торби с най-любимите ни Dylan Dog, Martin Mystere и Zagor, като единственото ни притеснение беше, да не ни арестуват на границата за контрабанда.

Тук някъде трябва да спомена, че поводът за посещението ми във Винковци, не беше, за да се снимам на гарата. А вторият фестивал за документални рок филми – DORF. Останах приятно изненадана, че в такова миниатюрно градче има ентусиасти, които организират подобни мероприятия. Публиката беше изпъстрена с алтернативни екземпляри, каквито по нашите фолк ширини отдавна не виреят. За съжаление доброто ми възпитание ми попречи да ги снимам. Всъщност алтернативната сцена не ме изненада особено. Все пак Винковци е родното място на хърватската ъндърграунд легенда Satan Panonski. Няма да се спирам подробно на фестивалната програма. Ако някой проявява интерес, може да разгледа сайта : www.dorf-vk.com

Пътешествието из хърватските потайности продължава. Да се готви Осиек.